Езикът, който щади чувствата

Какви комуникационни умения да усвоим, за да влезем в света на децата с разбиране и грижа?

„Може психотерапевтите да са тези, които лекуват, но само хората, които всекидневно общуват с децата, могат да им помогнат да бъдат психически здрави“
                                                                                                                     д-р Хаим Гинът
Как да налагаме дисциплина , без да унижаваме?
Как да критикуваме, без да подценяваме?
Как да хвалим, без да правим оценки?
Как да изразяваме гнева си, без да нараняваме?
Как да приемаме, а не да оспорваме детските чувства, възприятия и възгледи?
Как да откликваме така, че децата да се научат да се доверяват на вътрешната си реалност и да развиват самоувереност?

На всички тези въпроси ще се опитаме да намерим отговори като изследваме собствения си начин на общуване и взаимодействие с околните.
Да бъдеш родител е безкрайна поредица от дребни събития, периодични конфликти и неочаквани кризи, които изискват реакция. А тази реакция има последици: за добро или за лошо тя влияе на личността и самоуважението на детето.
Родителите  никога не реагират така, че целенасочено да навредят на децата си. За жалост дори любящите и добронамерените обвиняват, засрамват,подиграват, заплашват, подкупват, лепят етикети, наказват, „четат конско“  и морализаторстват.

Защо?

Защото в повечето случаи ние като родители не си даваме сметка за разрушителната мощ на думите.
Без да искаме говорим неща, които сме чували от родителите си, които не мислим наистина, и с тон, който не ни харесва. Трагедията на подобно общуване често се крие не в липсата на съпричастност, а на разбиране; не в липсата на интелигентност, а на познания.

От къде да започнем, ако искаме да общуваме по-добре с децата си? Може би като разгледаме начина, по който отговаряме. Това е език, който щади чувствата, а не критикува поведението.
Кодове на комуникация.
Чувствата на детето трябва да се вземат на сериозно, дори ако ситуацията сама по себе си не е толкова сериозна. Когато децата чувстват, че са разбрани, усещането за самота и болка намалява, а тяхната любов към родителя става още по-дълбока. Съчувствието на родителя служи като първа емоционална помощ за наранените чувства.
Когато ние искрено признаем и приемем чувствата на детето и дадем израз на неговото разочарование, то обикновено намира сили да се справи с действителността.

Пример: Бащата на Деян работи нощна смяна и се грижи за дома, докато съпругата му е на работа през деня. Когато се връща от пазар намира осемгодишният си син много разгневен.

Б – Виждам едно ядосано момче. Не, всъщност виждам едно много ядосано момче.
Д – Ядосан съм. Всъщност съм много ядосан.
Б – Така ли?
Д – Липсваш ми. Никога не си в къщи, когато се прибирам от училища.
Б – Радвам се, че ми каза. Сега вече знам. Държиш да съм в къщи, когато се прибираш от училище.
Деян прегръща баща си и отива да си играе. Бащата знае как да оправи настроението на сина си. Той не започва да се оправдава и да обяснява защо го е нямало в къщи „ Трябваше да напазарувам, че да има какво да ядеш.“ или не пита „Защо си толкова ядосан?“. Вместо това той назовава чувствата на сина си и неговите нужди.

Често ние като родители не си даваме сметка, че да се опитваме да убеждаваме децата си, че оплакванията им са несъстоятелни, а възприятията – погрешни, довежда само до спорове и сръдни.

 

Безрезултатните диалози: поученията и критиките създават дистанция и огорчение.
Родителите се дразнят от диалозите с децата, защото те доникъде не водят както показва известният пример:“Къде беше?““Навън.““Какво прави?““Нищо“.
Родителите, които решават да наливат ум и разум скоро разбират колко изтощително е това. Както казва една майка: “До посиняване се мъча да му обяснявам нещо, но той не чува. Чува само когато кресна.“
Децата често се съпротивляват на диалозите с родителите си. Те мразят да бъдат поучавани, да им се четат лекции и да ги критикуват. Според тях родителите им говорят твърде много. Осемгодишният Сашко казва на майка си: „Защо, като те питам за нещо дребно, трябва да ми отговаряш толкова дълго?“ А с приятелите си той споделя: „ Аз нищо не и казвам на майка ми. Ако започна да и говоря, няма да ми остане никакво време да си играя“
Ако някой отстрани се заслуша в разговор между родител и дете, с изненада ще забележи колко малко единият слуша другия. Разговорът звучи като два монолога, единият съставен от критики и нареждания, а другия – от отричане и умоляване. Трагедията на тази комуникация се състои не в липсата на любов, а в липсата на уважение, не в недостига на интелигентност, а в недостига на умения.
Нашият всекидневен език не е достатъчно адекватен, за да  общуваме пълноценно с децата си. За да достигнем до детето и за да намалим родителското си раздразнение, имаме нужда от специални умения, за да разговаряме с тях.
Комуникация с цел връзка: Отговаряйте на чувствата на децата, а не на тяхното поведение.
Общуването с децата трябва да се крепи на уважение и умения. То изисква:

1. Посланието да щади както детското, така и родителското самоуважение
   2. Изказванията, с които засвидетелстваме разбиране, да предхождат изказванията, с които даваме съвети.

Когато децата са във вихъра на силни емоции, те не могат да слушат никого. Те не могат да приемат съвети и конструктивна критика. Те искат ние да разберем какво се случва в главите им, какво чувстват точно в този момент. Нещо повече – искат да бъдат разбрани, без да разкриват напълно онова, което преживяват. Това е игра, в която те разкриват само малко от онова, което чувстват. За останалото ние трябва да се досетим сами.

Когато детето ни каже: „ Учителката ми се скара!“, няма защо да го разпитваме за повече подробности. Нито да казваме: “Какво направи, за да ти се скара?“ Не е нужно дори да казваме: “О, колко жалко!“ Трябва просто да покажем, че разбираме неговата обида, смущение и гневни чувства. И просто да кажем: “Изглежда си доста разстроена. Имала си тежък ден.“
Как разбираме какво чувстват децата ни? Като ги наблюдаваме и слушаме. Освен това правим изводи на базата на собствения си емоционален опит. Ние знаем какво децата най-вероятно са почувствали, когато са били засрамени пред други хора. Формулираме думите си така, че те да разберат, че знаем как са се чувствали в дадена ситуация.

Всяко от следните изказвания ще ни свърши работа.
Сигурно ти е било ужасно неудобно. Сигурно си побеснял.
Сигурно ти е било много обидно. Имал си тежък ден.
Първо трябва да се справим с чувствата на децата си, а след това и с тяхното поведение.

За съжаление когато се сблъскат с непослушанието на децата си, родителите не си дават сметка, че обикновено наранените чувства подклаждат това непослушание.

Нито ние, нито децата ни сме се родили с готовото умение да споделяме чувствата си. Често дори ние самите не знаем какво и как чувстваме. Обикновено когато им е трудно да се справят с нещо, децата се ядосват и обвиняват останалите за своето затруднение. А това на свой ред вбесява родителите им, които на свой ред обвиняват децата си и казват неща, за които после съжаляват и с които изобщо не разрешават проблема. Зад изблика на гняв би могло да се крие отчаяние, чувство на безпомощност, да се долови страх.

Силните емоции не се изпаряват когато им се каже: “Това не е хубаво чувство“ или когато се опитваме да ги убедим, че „няма причина да се чувстват по този начин“.

Силните страсти не утихват когато ги порицаваме, но те губят остротата си и тяхната интензивност намалява, когато изслушваме със съпричастност онзи у когото бушуват.

Това важи не само за децата, но и за възрастните и ще му отделим специално внимание в следващата статия.

 

Изготвил:Мария Добрева

По материали от книгата на д – р  Хаим Гинът  „Детето и ние“